проф. д-р арх. Тодор Булев
Тези дни, почти неразгласен, премина още един градоустройствен „конкурс“ за София: този за т.нар. „Вторичен градски център“, всъщност за няколко квартала южно от Централна гара и контактната им (както е разбрана от организаторите) територия. Конкурсът бе в рамките на „Визар“: своеобразен архитектурен фестивал, организиран от фондация „Визар“, в която архитектурната мисъл е представена главно от уважавания ни колега, проф. арх. Бойко Кадинов, с подкрепата и на Столична община. Обявен като международен, конкурсът успя да привлече ограничен брой (единадесет), главно софийски участници. Но при сегашната организация на градоустройственото проектиране в София и този брой трябва да отчетем като успех!
Аз съм поддръжник да се организират всякакви форми на консултации, дискусии, конкурси, дебати по проблемите на градоустройственото развитие на София. Още повече, че и аз, както и много други, очаквах да видя промени към по-последователна и институциализирана градоустройствена политика, особено след „смяната на караула“ в направление „Архитектура и градоустройство“ на Столична община. Там, след избора на арх. Здравко Здравков за главен архитект на София, а в ОП „Софпроект – ОУП“ – след избора на арх. Л. Георгиев за директор на предприятието, бяха отстранени под една или друга форма почти всички от познатите ни от години лица. Вече повече от година и половина се работи по т.нар. „Визия за София“, от която по замисъл би трябвало да се роди задание за разработване на нов ОУП на София (част от екипа, казват, че е назначен вече на щат в ОП „Софпроект – ОУП“). Но нов подход в градоустройството на София така и не се забелязва.За сметка на това, забележим е стремежът да се монополизира градоустройствената дейност…
Най-важното, най-укорителното, за което бе критикуван екипът на арх. П. Диков и той самият, бе усещането, че се работи „на парче“ – израз, който архитектите често употребяват в негативен смисъл, т.е., в смисъл, че „парчетата“ не са обвързани помежду си, защото ясно е, че градоустройството на един град се реализира винаги част по част, т.е. на парчета. Работата не е в реализацията на части, а в това тези части да се обвързват в цялостност, в система.
Но, за мое съжаление, от изминалите две години не личи да има желание за такъв подход. Точно обратното, по-скоро работата „на парче“ (а „парчетата“ могат да бъдат не само квартали и улици, а и мисловни продукти, но без обвързаност помежду си) започва все повече да се превръща в официализирана идеология на „новата вълна“ участници в градоустройствения процес (те, впрочем, предпочитат да бъдат наричани „урбанисти“). И точно заради това мое впечатление (а то като че ли вече не е толкова само мое) за пореден път призовавам не само колегите – служители в Столична община, но и все по-колаборационистки настроените (и безкритични спрямо действията на общината) професионални организации – КАБ и САБ, да организират сериозна и отговорна професионална дискусия за градоустройственото планиране, проектиране и управление на София. Провежданите досега краткотрайни публични изяви не са с професионалните общности на архитекти, градостроители, инженери, социолози и пр., а с маса организации от т.нар. неправителствен сектор, повечето от които наскоро създадени, с неясна представителност, но пък с непомерни амбиции да определят бъдещето на града.
Ето някои примери (извън конкурса на „Визар“). Днес се решава комуникационно парче около ж.п. гара, вчера – около „5-те кюшета“, утре – около пл. „Св. Неделя“. Междувременно се публикуват, бих ги нарекъл ведомствени като мислене, схеми за развитието на Софийския метрополитен – отново без връзка с ОУП и с другите транспортни средства, без виждане за интегрирано развитие и управление на транспортната система на София. А тези виждания на предприятието „Софийски метрополитен“ трябва да се отразят в ОУП. Подобен подход въобще не създава условия вложените милиони и милиони в метрото да бъдат рентабилни за общината…
В този контекст аз очаквах конкурсът на „Визар“, много сполучливо насочен към една много възлова за града територия, подкрепен и от Столична община, (макар и без ясни ангажименти) да има своята роля на един наистина сериозен професионален форум. Но това не се получи. Според мене по няколко причини.
Най-напред, на самата територия, трябваше да се подходи с по-ясно формулирани цели, в по-широк контекст, за да се видят многопластовите ѝ проблеми. „Опаковането“ ѝ с понятието „Вторичен градски център“ не е убедително, защото още от 60-те години (в проектите на арх. Вл. Роменски и Ст. Стайнов) тя се разглежда като част от същинския център, която трябва да развие и доизгради неговата цялостна структура. Реконструкцията на Централна гара, заедно с пешеходния подлез, беше правилна стъпка в тази посока, добра за 70-те години, но тя не успя да получи мащабно продължение и връзка с ядрото на главния градски център. И сега тази задача не бе осъзната, а обхватът на конкурса бе недостатъчен за да се реши.
А при това, София наистина има нужда от северен вторичен градски център – така, както има нужда и от цялостна преориентация на градоустройственото управление на северните ѝ, очевидно изостанали в развитието си територии. Териториите, не в обхвата на сегашния център (т.е., южно от Централна гара) а северно от нея (и то в много по-широк от маркирания в конкурсната програма обхват) предлагат богати възможности за това ( не само защото тук могат да се строят „небостъргачи“ – друга актуална сега митологема). Но разрастването на този северен вторичен център изисква освен по-широк от зададения обхват, още проучване на много по-широк кръг от проблеми, много по-ясна и перспективна позиция и много по-ясни финансови и организационни ангажименти от страна на Столична община. Т.е. всичко, което да осигури институционалната рамка на една идея, която устойчиво да се реализира през следващите 20–30 години (и която съответно да бъде и един от жалоните в новия, евентуално, ОУП.) Всичко това липсваше в подготовката и провеждането на настоящия конкурс – и може би въобще не е стояло като задача пред организаторите. А да припомня, че същите грешки бяха налице и в организирания на правителствено ниво, със силно международно участие, но също така неуспешен, конкурс пак за „Вторичен градски център“ на бул. „Цариградско шосе“ през 2009 г.!
При това положение, естествено, липсва каквато и да е подсказка – а какво да се прави в конкурсната територия? Такава свобода в подхода също е възможна – но ако става дума за конкурс на концептуално ниво. Това не бе формулирано така и участниците, естествено, предложиха твърде различни като подход и подробност, а оттам реално несъпоставими проекти. А би било добре, в тази ранна фаза да се организира не състезание, а консултация с възможно най-широк кръг участници която да послужи за основа на последваща конкурсна програма и задание. Сега лансирането на три (от общо само единадесет проекта) ,цели да внуши, че вече сме намерили нужното решение. Но това далеч не е така! При това изборът е направен от жури, което, макар и „международно“ (колко обичаме да оправдаваме собствените си решения с мнима европеизация!), не познава нито София, нито мястото – и не може да го направи за два – три дни, без да подценявам професионалното ниво на членовете му. Така че нека не се заблуждаваме, намираме се на доста ранен етап в търсенето на добро решение. И нека на този ранен етап на професионални търсения да не се пренебрегва – а да се уважи безкористният труд на всички участници. Най-малкото, да се организира отделно от представителната част представяне на всички проекти, обща дискусия. Такава нямаше. А е очевидно необходима! Поне защото отличените проекти предлагат очевидно несъвместими, противоречащи си, някои от тях – и несъстоятелни идеи. А ако все пак, макар и механично ги съчетаем, ще се получи такава многомилионна сума за тяхната реализация, каквато не само София, а и българското правителство не биха били в състояние да осигурят.
Ще дам само един пример. Екипът на Ангел Захариев предлага по протежение на 600 – 700 м бул. „Мария Луиза“ и свързаните с него бул. „Хр. Ботев“ и други улици, цялото автомобилно решение да се развие подземно. Но на практика, с това решение не се създава по-добра организация на транспорта и пешеходните потоци от сегашната, по-скоро обратното. Още повече, че върху наземната основна равнина пък се запазва трамвайното движение. Тази огромна, замислена като пешеходна плоча е напълно съпоставима по размери с подобна пешеходна плоча в известния вторичен център на Париж, кв.”Дефанс“! Но даже в „Дефанс“, въпреки стотиците хиляди квадратни метра застроена площ и хилядите работещи в съседство, пешеходната равнина все пак пустее.
В нашия случай тази много сложна реализация, освен че прикрива нерешените транспортни проблеми, на практика не обслужва почти никого; ще представлява едно безжизнено пространство, макар и добре оцветено в зелено, макар и фланкирано на юг от любопитни като форма, отчасти и като съдържание, сгради. Наистина, тук имаме известно сходство с решението при НДК (парк, транспорт под земята, зална сграда). Има нещо и от решението около ж.п. гарата в Ротердам (този пример показа един от журьорите). Но и в двата посочени случаи градският контекст, следователно и смисълът на решенията е съвсем различен. А в нашия случай този смисъл се губи… И ако преди петнайсетина години, при подобен по тема конкурс за Осака, Ангел Захариев показа едно интересно, наистина концептуално мислене – то тук идеята, на пръв поглед мащабна и концептуална, е зрелищна, но неработеща.
Разбира се, и аз считам, че София има нужда и от такива, по-скъпи и едромащабни решения, даващи приоритет на пешеходеца, но там, където те са градоустройствено, социално и функционално обосновани. Например, при Южната дъга, или при пресичащите Борисовата градина, разделящи я, големи общоградски улични артерии. Точно там обаче (а сега се приема проектът за Борисова градина) такъв подход липсва. Или при проектираните, пак от Ангел Захариев група високи сгради на бул. ”Цариградско шосе”. Точно при тях една пешеходна равнина, без транспорт, би стимулирала те да функционират като група, като ядро на южния вторичен център. Но в публикувания негов проект те остават разделени, всяка в свое „островно” пространство…Ефектът на възможното ансамблово решение остава нереализиран.
И още нещо. Колегите от „новата вълна“, включително и Ангел, защитават, както разбирам, тезата за едно градоустройство „отдолу – нагоре“, градоустройство, което се получава от натрупваните частности и естествения живот на града. Такъв подход е необходим. Но ето, в това място при гарата Ангел предлага решение, което изисква много сериозно централно финансиране, силно регулиране на собствениците, гарантиране на устойчивост във времето… Ясно става, че само с гражданско участие градоустройство не се прави. Но ясно става и, че и в този случай Общината не знае как да осмисли ролята си на „главен играч“ в театъра на градското развитие. Може би точно защото тя няма и качествата на колективен субект, а общинската управа предпочита да реализира множество интереси на множество свои „субекти“ на различни нива, на различни парчета…
