Автор: проф. д-р арх. Константин Бояджиев
„Реконструкция и капитален ремонт на Женски пазар, бул. “Стефан Стамболов”, зона Б-2, район Възраждане, от бул. “Тодор Александров” до ул. “Св. Св. Кирил и Методий”
- Възложител: Пазари „Възраждане“ ЕАД
- Строител: „ИНОС-1“ ООД
- Проектантски екип: Обединение „Никифоров студио и АДА“ ООД
- Архитектура – Арх. Росица Никифорова – главен проектант,
Арх. Иво Пантелеев, Арх. Мила Никифорова, Арх. Кристиана Николова, Арх. Искрен Галев, Арх. Радослав Грънчаров;
- Конструкции – Инж. Емил Крумов, Инж. Георги Цвятков;
- Инженерна инфраструктура – Инж. Стефанка Брадварева, Инж. Гергана Йорданова
Женския пазар в София е наша обща собственост. На по-бедните и по-богатите, на продавачите и купувачите, на интелектуалците и бачкаторите, на чужденците, бежанците, крадците, щурците.
Всяка промяна засяга всички и без да са на лице тежки конфронтации и дори „кървави“ концептуални спорове дискусията си върви и всеки държи да се идентифицира като акционер „собственик“ на общото ни имущество.
От немного, но достатъчно отзиви, улични анкети, изказвания се убедих, че има ясно делене на реакциите и реагиращите. На първо място бих поставил т.нар. обикновени хора. Те са почти изцяло „За“. За новото, удобното. Аргументите им са очевидно непълни, невинаги добре формулирани, но в основата си са ясни и разбираеми. Харесва им че е станало „чистичко“ (жените), „подредено“ (мъжете), очакват да стане „още по-добре“ (и едните и другите) и изглежда са доволни от общината.
По-сложно обяснени и по-претенциозно подадени, често и по-критични са мненията и изказванията на претендиращите за обществени роли и позиции: общественици, интелектуалци, активисти, писатели, независими наблюдатели, артисти.
Съвсем условно ще разделя тези оценки на две количествено неравностойни групи. Първата, по-ограничена, с по-общи и абстрактни позиции е и по-лесна за оборване. Няма ясно отношение към качеството на средата, нито към самата архитектура. Има съмнения за целесъобразността на похарчените пари и оттам за правилността на избора на решения от проектанти, инвеститори, управление.
Трябва да се отговори бързо и решително на основата на практиката. Не е възможно на ценни терени в самия център на града да има пазар за ефтини стоки, намалени плодове и зеленчуци, където да прибягват хора от крайните квартали, за да намерят яйца и магданоз на най-ниската цена. Преди 20 години наследникът на „Estee Lauder” и кандидат за президент на САЩ беше поискал на едно празно пазарно място в Москва небостъргач точно на 98 етажа. Повече не му трябвали, по-малко му било неизгодно. Пазар на един етаж, не може да си върне експлотационните разходи. Пазар на 3 етажа, вече не е пазар и не може да съблазни купувачите на този вид стоки да се катерят на третия етаж.
Втората по-голяма част от възгледи и мнения е безпорно по-разнообразна, по-артистична и свързана с „духа на мястото“, атмосферата, забавлението и възможностите за това, осигурени от архитектите. Преди доста години съм писал за архитектурата като „сцена на живота“. Ако хората идват и се трупат, те легитимират решението на архитектите и управляващите, ако подминават го дезавуират.
В тази част възгледи се вписват и мнения идващи от архитектурните среди, някои от тях критични. Общото между писатели, артисти и някои архитекти е темата „ретро“. Не претендирам тук за конкретен анализ, затова не посочвам и имена. Използвам видяното по телевизиите и прочетеното само и единствено като отправна точка и мрежа за подреждане на собствените си оценки.
Най-общо казано „ретро“ философията няма перспектива и потенциал. Като всички или повечето обикновени хора обичам многоцветието на плодовете, зеленчуците и цветята, мириса на сладкишите и дори скарата. Зад тази „димна завеса“ аз може да не виждам архитектурата, но я усещам, знам къде е и каква е. Масовата публика не вижда, не усеща и не знае каква е архитектурата на пазарите. Каква е архитектурата на малкото пазарче „Червената стена“, или на „Красно село“, и дори „Ситняково“ освен по един покрив? Могат ли няколко „ретро“-фенера или чучура да заместят нeщо.
На „Женския пазар“ архитектура има, благодарение и на концепцията за двуетажно застрояване. Архитектурата е откровено модерна, което ще рече многовалентна, способна да установи контакт с други архитектури.
Едно отклонение: модерността е съдба, или се модернизираш или умираш. Неосъзнаването на този императив е причина по мое лично мнение за немного успешното ни развитие като общество през последните години. Съпротивата срещу модернизацията подклажда неясните по своите граници и присъствие „ретро“ визии. Ретро културата може да експонира дейности, цветове, звуци, вкусове и миризми (за артистите, писателите и дори интелектуалците), но колко и какво трябва да възкреси от архитектурата? Отговорът е почти нищо. Без мустаци, без калпаци и без червени пояси за продавачите, без архитектурни „мустаци и калпаци“. Нищо емблематично няма тук.
Модерната архитектура затова е донякъде универсална и абстрактна, за да „поема“ всякакъв контекст. Авторите са вкарали дървото в достатъчно количество, за да ни върнат и „вържат“ с отдалечения спомен за дървения пазар. А реалният контекст е подчертано хетерогенен и различен.
Необходимо уточнение. Не е прецизно да се поддържа версията за околната архитектура като такава от началото на 20ти век (първото десетилетие). Ще трябва да се ориентираме към годината на Световната икономическа криза – 1929та и предходните й. По света това е началото на модерните движения. В България и около пазара архитектурата е близо до историческото наследство на XIXв. без особен разкош, с редуцирани претенции, по-скромни детайли и материали. Само „някои сгради са обявени за паметници на културата“ и не са достатъчно за да наложат свой стил. От съседни парцели и напречни улици надничат по-късни модерни фасади. Ефект и богат „урбанистичен пейзаж“ може да бъде постигнат посредством силуетите и редуването на ансамбловите решения. Авторският колектив е разработил с майсторство фасадни планове и цветова композиция, основани на сериозни проучвания. Завършителният етап от строителството е само заявка за окончателния резултат, който професионалното око трябва да отчете коректно и да оцени потенциала. Оттук и идеята за архитектурата като сцена на реалния живот, достатъчна и желана, социално изкуство.
Очевидно е, че всеки архитект би дал собствена интерпретация на горните твърдения. С акценти върху по-голяма комуникативност, по-подчертана сценичност, демократичност (ефтиния?) или друго. Само че това е и типичната архитектска слабост: винаги да търси нещо по-различно и по-друго. „По-другото“ обаче не гарантира намерения мащаб, уточнените силуети, приятните пропорции и цветове. То носи рисковете на непроученото и недоказаното, и ги прикрива с претенциите за по-висша концептуалност.
И след тази „по-висока“ (дали?) материя, която обсъждахме по-горе, време е да се върнем към чисто професионалните аспекти на оценката. Опитът и интуицията (а тя е белег на талант) на проектантите им е помогнал да намерят най-точните решения за редица въпроси. Съотношението между „пълно“ (застроеното) и „празно“, ако гледаме на двуизмерното градоустройствено решение само за себе си, е хармонично едновременно съвременно и обвързано с наследените геометрии и физически размери. Като добавим височините на сградите, фасадните фронтове и покривите, за да достигнем мащаба усещаме, че едва ли други варианти биха били по-добри. Работено е с прецизни напречни профили. Добре са пропорционирани всички пространства. Да добавим и експлоатацията, за която гражданите не трябва изобщо да се досещат.
Освен усещането за „чистота“ и „подреденост“ масовият гражданин, за да е доволен и усмихнат изпитва и други усещания, които не успява да сподели с питащия ги журналист – за уют, за поглед към фасада на черква или планина; дори дърво, за ослънчено място за сядане. Наше колегиално задължение е да отбележим и подчертаем организираното от проектантите наслагване на „кадри“ по маршрута, възможността да забавиш на по-широкото, да спреш, да постигнеш освободеността от задължението да си купувач (да не изтървеш ефтиното), да се разходиш в своята „собственост“.
Реализацията на „Женския пазар“ в социалната сфера вероятно ще наподоби отношението към Метрото в София преди години. От първоначалното въздържано и леко недоверчиво пристъпване към и в станциите на метрополитена, към грандиозния успех, масовото нахлуване на софиянци с днешна дата и нетърпеливо очакване на новите маршрути и станции. Може би още сега, пред наближаващите Коледа и Нова година ще получим обнадеждаващи сигнали, ако ли не, лятото и есента на 2015г. ще легитимират архитектурата на „Женския пазар“ в очите на столичани.
За сега резултатът изглежда да е 2:1 в полза на пазара – модерността и верния мащаб срещу някои съмнения и колебания. А може би резултатът си е 3:0, наричан от футболните коментатори „класически“, ако се прибави мнението на обикновените граждани.